За подобряване услугите на http://2bprotect.com, уебсайтът използва cookies/бисквитки.

Ейми Мълинс – жена с протези вместо крака, която накара света да й стане на крака

Публикувано от zlatev 10.03.2017 0 Коментари Любопитно,

Ейми Мълинс е не просто красива жена. Тя е американка на 35 години, която е с ампутирани под коляното крака заради вродена малформация. Още от раждането си тя е с протези, но това далеч не я спира да постига мечтите си. Дори напротив. Присъединява се към отбора на САЩ за летните параолимпииски игри. С участието си през 1996 с протези тип „сърп“ тя надминава всички очаквания на бягане 100 и 200 метра, а също и скок дължина.

 

Разказва, че притежава общо 12 протези, които сменя всеки ден, както някои жени сменят шапките си. Те са от най-различни материали – керамични, от дърво, стомана, стъкло или полиуретан.  Някои модели са пригодени специално за носене през деня, други са само за през нощта, трети са за спорт.
Специално за нея Александър Маккуин дори създава протези – произведение на изкуството, изработени от ясеново дърво, върху които има изваяни лозови листа и магнолии.
 

Шерил: С Ейми си мислехме да поговорим малко и тя да разкаже на всички вас какво я прави отличаващ се атлет.

 

Ейми Мълинс: За всички от вас които са виждали снимката в малката биография, може би нещата са станали ясни. Аз съм с двойна ампутация и съм родена без фибули на двата крака. Ампутацията ми е направена на едногодишна възраст и оттогава не съм спряла да тичам като луда навсякъде.

 

Шерил: Защо не им разкажеш как се озова в Джорджтаун? Защо не започнем оттам?

 

Ейми Мълинс:  Аз съм последен курс в Джорджтаун, по програма Международни отношения. Спечелих пълна академична стипендия, след като завърших гимназия. Те избират три ученика от цялата страна всяка година, които да учат международни отношения. И така, спечелих пълния пакет за Джорджтаун и съм там от четири години. Страшно ми харесва.

 

Шерил: Когато Ейми се озовала там, решила, че изпитва някакво любопитство към леката атлетика, затова решила да се обади на някого и да започне да задава въпроси на тази тема. Защо ти не разкажеш инсторията?

 

Ейми Мълинс: Да. Ами, по някакъв начин винаги съм се занимавала със спорт. Играх софтбол пет години като подрастваща. Бях състезателка-скиорка през цялото време в училище, а в колежа взе да не ме свърта малко, защото не се бях занимавала с никакъв спорт около година-две. И, нали разбирате - никога не съм се състезавала на ниво хора с увреждания. Винаги съм се състезавала с нормални атлети. Само това познавах. Всъщност никога не бях срещала някого с ампутация, преди да навърша 17 години. Бях чувала - разбирате ли, че правят тези срещи на пистата с всички спринтьори с увреждания, и си казах - о, не знам за това, но преди да преценя, нека отида да видя за какво става въпрос. Затова си купих билет за полет до Бостън през 95-та, на 19-годишна възраст и определено бях неясният кандидат в това надбягване. Никога не го бях правила преди.Излязох на чакълена писта седмица-две преди тази среща, за да видя колко далеч мога да тичам,и около 50 метра ми бяха достатъчни, задъхах се страхотно. Имах крака, направени от някаква смесица от дърво и пластмаса, прикрепени със залепващи ленти - с големи, дебели, петслойни вълнени чорапи - не най-удобните, но само такива познавах.

 

И съм там горе в Бостън, сред хора носещи крака, направени от всякакви материали - карбон, графит, разбирате ли, с амортисьори в тях и всякакви неща, и всички те ме гледат, като че ли - е, знаем кой няма да спечели това състезание. Отидох там с очакването... не знам какво съм очаквала - но, знаете ли, когато видях един човек без цял крак да се качва за високия скок, да скача висок скок на един крак и да постигне шест фута и два инча... Дан О'Брайън скочи 5 фута и 11 инча през 96-та в Атланта - ако това ви дава база за сравнение за... разбирате ли, това са напълно завършени атлети, без квалификация на думата "атлет". И така, реших да опитам - с бясно биещо сърце тичах на първото си надбягване, победих носителя на националния рекорд с три стотни от секундата и станах новата носителка на националния рекорд при първия си опит.

 

Хората казаха: Знаеш ли, Ейми, ти имаш скорост - имаш естествена скорост - но нямаш никакви умения или финес на пистата. Беше много неподредена. Всички видяхме колко упорито си работила." И така, реших да се обадя на треньор в Джорджтаун. Благодаря на бога, че не знаех колко е велик този човек в света на леката атлетика. Тренирал е петима олимпийци и офисът му е отрупан от пода до тавана със сертификати от цяла Америка на всички атлети, които е тренирал, и е доста застрашителна фигура. Обадих му се и казах: "Слушайте, тичах в едно състезание и спечелих, и...

 

Искам да разбера дали мога, разбирате ли... Просто имам нужда да разбера дали мога да посещавам някои от вашите тренировки, да видя какви упражнения правите, и така нататък." Само това исках - две тренировки. Мога ли просто да стоя там и да видя какво правите? А той каза: "Е, първо трябва да се срещнем, преди да решим каквото и да било." Разбирате ли, той си мисли: "В какво се забърквам?" И тъй - срещнах се с човека, влязох в офиса му и видях плакатите и кориците на списания с хора, които е тренирал. Седнахме, заговорихме се и се оказа страхотно партньорство, защото той никога не беше тренирал атлет с увреждане, поради това нямаше предубеждения за това на какво съм или не съм способна, а мен никога не ме бяха тренирали преди, затова беше като - хайде, да започваме това пътуване.

 

Той започна да ми отделя четири дни седмично през обедната си почивка от свободното си време, за да дойда до пистата и да тренирам с него. Така се запознах с Франк. Но това беше през есента на 95-та, и тогава, с наближаването на зимата, той каза: "Знаеш ли, достатъчно си добра. Можеш да тичаш тук, с женския отбор по лека атлетика." А аз отвърнах: "Хайде, стига де." А той каза: "Не, не, наистина. Можеш. Може да тичаш с нашия женски отбор по лека атлетика." И така, през пролетта на 1996-та, с цел да вляза в параолимпийския отбор на САЩ, докато онзи май приближаваше с пълна скорост, се присъединих към женския отбор по лека атлетика. Никой човек с увреждане никога не беше правил това - да тича на академично ниво. Така че, не знам - започна да се получава интересна смес.

 

Шерил: А, защо не им кажеш - по пътя ти към Олимпиадата - как са се случили някои запомнящи се събития в Джорджтаун? Защо просто не им разкажеш? 

 

Ейми Мълинс: Разбирате ли - досега бях печелила на всички срещи на хора с увреждания - във всички дисциплини, в които съм се състезавала - а да тренирам в Джорджтаун и да знам, че ще трябва да свикна да виждам гърбовете на фланелките на всички тези жени... разбирате ли, тичам срещу следващата Фло-Джо - и всички те ме гледат, все едно казват: Хм... ама какво става тук? Сложих джорджтаунската си униформа, и излизайки и знаейки всичко това, за да стана по-добра - а аз вече съм най-добрата в страната - трябва да тренираш с хора, поначало по-добри от теб.

Излязох там и стигнах до Биг Ийст, което беше един вид шампионското състезание на края на сезона и наистина, наистина напечено. И това е първото... Тъкмо бях получила новите спринтьорски крака, които виждате в онази биография и не осъзнавах по онова време, че потта, която се отделя в чорапа, всъщност действа като лубрикант и се получава нещо като подвижна клапа в ставата. И на около 85 метра от 100-метровия си спринт, в целия си блясък, излязох от крака си. Почти излязох от него пред близо 5000 души. Бях направо съкрушена, и... защото бях записана за 200 метра, които стартираха след половин час.

 

Отидох при треньора и казах: "Моля те, не ме карай да го правя." Не мога да го направя пред всички тези хора. Краката ми ще паднат. А ако паднат на 85, няма начин да измина 200 метра. А той просто си седеше ей така. И, разбирате ли, остана глух за молбите ми - благодаря на бога -защото той беше... разбирате ли, човекът е от Бруклин - едър мъж - и казва: "Ейми, и какво, ако ти падне кракът? Ще го вдигнеш, ще си сложиш пак проклетото нещо и ще довършиш проклетото състезание!"

Така и направих. Така че той някак ме задържа в релси. Задържа ме на правилния път.

Шерил:  А защо не им разкажеш какво се е случило точно преди да отидеш да тичаш на състезанието?

 

Ейми Мълинс:  Ами, Атланта. Параолимпиадата, само за малко пояснение, е Олимпиадата за хора с физически увреждания - ампутирани крайници, хора с церебрална парализа и атлети в инвалидни столове - в противовес на Специалната олимпиада, занимаваща се с хора с умствени увреждания.Ето ни там, около седмица след Олимпиадата, долу в Атланта а аз съм просто смаяна от факта, чеедва преди година излязох на една чакълена писта и не можех да пробягам 50 метра. И ето ме тук - не съм загубена. Поставих нови рекорди на националните първенства на САЩ - квалификациите за Олимпиадата - онзи май и бях сигурна, че ще се прибера у дома със златото. Бях също и единствената, както ни наричат, двустранно ПК - под коляното. Бях единствената жена, която щеше да се състезава на скок дължина. Тъкмо бях минала скока на дължина и един човек без два крака идва при мен и казва: "Как го правиш? Нали знаеш - предполага се, че имаме плоско стъпало, затова не можем да се отделим от трамплина." Казах: "Ами, просто го направих. Никой не ми е казал това."

 

Странно е - на три инча съм от световния рекорд и продължих от тази точка, затова съм записана за скока дължина - записана? - не, класирах се за скока дължина и 100 метра. И съм сигурна в това, знаете ли. Писаха за мен на първа страница на вестника в родния ми град, че шест години се боря за това. Това беше моето време да блесна. Бяхме на стадиона за загряване - пистата за загряване на състезатели, която е на няколко квартала разстояние от олимпийския стадион.Краката, с които бях - които ще извадя сега. Бях първият човек в света с такива крака - бях опитно зайче - и, казвам ви, това беше нещо като туристическа атракция.

 

Всички правеха снимки: "Ама с какво тича това момиче?" А аз се оглеждам - къде ми е конкуренцията? Това е първата ми международна среща. Опитах се да разбера, от всички възможни хора - кой, какъв, срещу кого ще тичам тук? "О, Ейми, по-късно ще ти кажем." Исках да открия какви са времената. "Не се безпокой - ти си... нали разбираш, справяш се страхотно." 20 минути преди състезанието ми на олимпийския стадион изнесоха листове с данни. Отидох да погледна. Моето най-добро време, което беше световен рекорд, беше 15,77. После гледам - на следващата писта, втора писта, е 12,8. Трета писта е 12,5. Четвърта писта е 12,2. Казах: "Какво става?" Натикаха ни всички в микробуса, и на всички жени там им липсваше по една ръка.

 

А аз просто... Те всички ме гледат, все едно се чудят - коя от тези не е като другата? А аз седя там и си мисля: "О, боже мой. О, боже мой." Разбирате ли - никога не съм губила каквото и да е,независимо дали става дума за стипендията или когато спечелих пет златни медала на ски. Във всичко съм била първа. И в Джорджтаун, знаете ли - това беше страхотно. Губех, но беше най-добрата тренировка, защото това беше Атланта. Ето ни тук - нещо като каймак на каймака, и няма съмнение, че ще претърпя ужасна загуба. И просто си помислих: "О, боже мой - цялото ми семейство се качи в един бус и дойдоха от Пенсилвания" А аз бях единствената жена-спринтьорка от САЩ. И така, извикаха ни и казаха: "Дами, имате една минута." Докато си слагах екипировката и се чувствах просто ужасена, защото от тълпата се чуваше мърморене, от онези, достатъчно близо до стартовата линия, за да виждат. А аз си мисля: "Знам! Виж! Нещо не е наред." И си мисля, че последната карта, която мога да изиграя тук е, поне щом няма да победя тези момичета, поне да им поразмътя малко мозъците, нали разбирате?

 

Искам да кажа - това определено беше сензацията Роки ІV, аз срещу Германия и всички останали - Естония и Полша - бяха под пара. Чу се сигналният изстрел, и помня само как финиширах последна, и докато се борех със сълзи от фрустрация и невероятно, невероятно усещане, че направо съм съкрушена. Трябваше да помисля защо го направих, щом бях спечелила всичко - какъв беше смисълът? Всички тези тренировки, и преобразих живота си. Станах академичен атлет, разбирате ли. Станах олимпийски атлет. Това наистина ме накара да се замисля за това как се получава такова постижение. Имам предвид - фактът, че едва година и три месеца преди това си поставих целта да стана олимпийски атлет и да си кажа - ето, животът ми върви в тази посока,искам за известно време да вървя нататък и просто да видя колко далеч мога да стигна.

И фактът, че помолих за помощ - колко хора са скочили на борда? Колко хора са дали от времето и експертните си познания, и от търпението си, за да се занимават с мен? Това беше една колективна слава - зад мен стояха 50 души, които се бяха присъединили към това невероятно преживяване, да отидем в Атланта. Сега прилагам този тип философия към всичко, което правя - ето така, да се облегна назад и да осъзная напредъка, колко далеч си стигнал в този ден по пътя си към целта. Смятам, че е важно да се съсредоточиш върху една цел, но също и да признаваш напредъка по пътя нататък и как си израстнал като личност. Мисля, че това е постижението. Това е истинското постижение.

Източник: www.ted.com